Представяме ви още една наскоро открита статия на генерал Христо Луков, посветена на несломимия дух на българския войн. Тя е публикувана в брой 182 на списание „Илюстрована политика“ от 9-и май 1942 г. Сам награждаван герой от войните, генерал Луков ни разкрива тайната на българските победи в този текст. Приятно четене:

От Шипка до днес

Генерал Христо Луков

Появата на Третото българско царство, заварва нашия народ в периода на своето духовно възраждане, без държавнически традиции, с едно национално съзнание, повече исторически в Паисиевски вид, но с упорита воля да живее свободно в своя собствена държава.

Първите наши държавни ръководители бяха, поради това, неопитни, които между неугасващата революционна страст на народа за повече свобода и чуждия опит, който можеха да имат предвид, творяха младата българска държава наистина с любов и себеотрицание, достойни за героическия дух на онова време, ала, все пак колебливо и несигурно, само инстинктът на народа, образуван и съхраняван през дългото петвековно робство, бе безпогрешно на правия, на реалистичния, път на младото българско държавнотворчество.

И тъкмо този инстинкт вложи в основите на новата ни държавност идеята за създаване преди всичко и над всичко една силна войска, като опора на държавната сигурност и като храм и училище на новата българска гражданственост. И, за добра чест на нашия народ, този верен инстинкт остана буден и през най.тежките изпитания, през които съдбата поведе живота на новото царство.

Все пак изграждането на младата българска войска трябваше да се съобразява с реалните възможности на народа. В духовно отношение тия възможности бяха неограничени – народът бе на върха на своето духовно напрежение. Един възвишен и светъл романтизъм, толкова присъщ на всяка освободителна епоха, господствуваше над целия духовен живот на народа.

Отношенията на новия български гражданин към всички въпроси на неговото ново битие бяха повече чувствени и от нравствено естество, само дългът и доброто осмисляха неговото национално съществуване и само те даваха оправдание на постъпките му. Тъй живота на новоосвободения българин протичаше бурен и чувствен. Той презираше средното и тикаше всичко до неговото крайно развитие.

В материално отношение държавата малко можеше да предостави на своята млада войска. Общата беднотия, като последица от стопанската ни изостаналост, даваше тежък отпечатък върху цялото материално строителство на държавата. За това навсякъде градяхме повече духовно.  Там спънките бяха по-малко и силите повече. За щастие и тогава „модерната войска” не бе привилегия само на богатите страни. В това отношение верния народен инстинкт и тук посочи правия път. До настъпване на Световната война България никога не е търпяла да чувства войската си по-слабо въоръжена, поне от своите съседи, въпреки огромните ѝ затруднения от финансов характер. Ала при все това, правеше се само възможното, но не и потребното. В материално отношение българската войска е била в постоянна оскъдица, поради това в душата на българския боец постепенно се загнезди чувството, че да бъде слабо снабдена неговата войска, е българска национална и непоправима съдба. Естествената реакция на това чувство бе убеждението, че българина ще трябва да изтръгне победата само чрез своя верен и доблестен нож. Ето как у нас „ножът” се наложи като догма и философия на цялото военно строителство на новата държава.

Възпитание и подготовка, тактика и стратегия – всичко това се съзиждаше върху здравите основи на идеята за духовното превъзходство над врага. Войната и боят за нас са от духовно-нравствено естество. Побеждава идеята, правдата, духът, готовността за саможертва, оръжието – то само служи на духа, за да наложи победата. Такъв бе и, за щастие, такъв е и сега военния светоглед на българина – чисто духовен. Вяра във всепобедността на духа. Един светоглед чисто романтичен – единствен, който може да доведе непокътната смелостта до изкривеното лице на смъртта. Днешният военен реализъм, на който слепци поискаха да придадът една фатална за възпитанието на бойците всеобщност, бе непозната на българската войскова маса от онова време. Не ползата – а дългът; не сметката – а напредването „на всяка цена” осигуряват победата, ето такива са и до днес разбиранията на българската войска за двигателите на победата.

Ала, за съжаление, този победоносен военен романтизъм владееше дълго време и тия, които по дълг трябваше да бъдат повече реалисти, за да не изостава победния дух на българската войска сам срещу отговорностите на войната, без оръжие, което да му отваря пътя към успеха, без средства, които да подхранват неговата жизненост и бойкост.

Дълго време нашето държавно управление не е имало правилен поглед върху своето задължение, да даде на българската войска едно въоръжение и снабдяване, които да съответстват на нейния гигантски духовен ръст.

Всички победи на българското оръжие от Шипка до днес се дължат на високия и несъкрушим дух на нашата войска. Проявяван с една стихийност от генерала до боеца. И всичко изкупуваше този прекрасен дух – и недоимъка в оръжието, и беднотията в снабдяването. Но го изкупуваше с много кръв и много жертви, болезнено понасяни от нашата национална малочисленост. И, въпреки това, този дух не отпадна. Той не се смути и тогава, когато на Люлебургас изоставахме повече от 20% от другарите си, и на Тутракан, когато на 7-и септември се преброихме едва половината оцелели от страшните изпитания при завладяването на крепостта.

Примерът на опълченците от Шипка, чието упорство се надсмя над смъртта, за да задържи прохода, и дързостта на младите български дружини да изоставят отбраната на Сливница и да преминат в настъпление по свой почин, по подтика на сърцето, неотразимо властвува със своя блясък и обаяние върху душата на българския войник и днес, когато войната стана толкова сложно дело в техническо отношение.

Упорството и дързостта – ето моралните основи, върху които се изгражда бойния дух на българската войска и цялата мистика на българската победа.

Тази основа е и днес същата, защото тя има вече силата на една традиция, властна и горда като всяка национална традиция.

И е все тъй млада, както в ония времена, когато поради несъвършенството на оръжието, победата се възлагаше само върху военната доблест на боеца. Защото от това минало до днешните времена на танка и самолета, духовната природа на войната остава непроменена.

Днес храбрата и обичана войска е прекрасно въоръжена и снабдена с всички потребности, които и са необходими за да води една модерна война. Сега тя се командва от офицерски корпус, който стои на едно културно и професионално съвършенство, никога не достигано до сега у нас.

И, при все това, тя и сега смята да побеждава с изпитаното средство на миналото – с духът, който единствен може да оживи днешната бойна машина и да я доведе до победата.

Преди една година, младата войска на великия германски Райх, затвърди пред очите ни с блестящи примери, тази наша стара вяра във всемогъщието на духа!

Да бъде навеки жив и несъкрушим победният дух на храбрата българска войска, творецът на българската победа, залогът за дълговечието на българската нация!