Убийството на ген. Христо Луков
Добре известно е кои са физическите убийци на ген. Христо Луков и начина, по който те застрелват Генерала. В излязлата миналага година книгата на Андрея Илиев „Никола Гешев срещу Черните ангели“ има посветена цяла глава на това подло убийство. Тук публикуваме със съкращения тази глава, защото в нея се описват доста интересни детайли около този терористичен акт и получаваме ценна информация за неговите извършители. Например видно е от полицейската възстановка на стрелбата, а и от разказите на самите терористи, че те за малко са щели да убият и невръстната дъщеря на ген. Луков. Тоест съвсем съзнателно са били готови да жертват дори живота на дете, за да постигнат целта си. Това е много важно да се знае, защото в последно време от различни антибългарски кръгове се прави опит да се реабилитират убийците на Генерала и те да бъдат представени едва ли не като герои. За целта се използват най-вече историци от болшевишки тип, като Искра Баева, за да се придаде някаква привидна историческа достоверност на тези твърдения. Именно затова трябва да се знае кои са убийците на Генерала, по-какъв начин те го убиват и какво целят с това убийство.
ЧАСОВЕТЕ ПРЕДИ УБИЙСТВОТО
Целия предиобед на 13 февруари 1943 година Буруджиев, Виолета и шивачът Васко прекарват в Артилерийското кино, чакайки Луков да излезе от срещата си от сградата отсреща. Това става едва към 13 часа. Генералът се прибира у дома си, обядва и отива в Министерството на войната. Оттам в късния следобед отсяда в кафене „Цар Освободител“.
Митка Гръбчева: „С него бил генерал Русев и някакъв поп“ (Гръбчева 1962: 191).
Всички останали източници опровергават обаче това, посочвайки, че компания на генерала в тоя фатален ден правят запасният полковник Кусев, брат му Аспарух Луков и общественикът Кръстьо Пастухов.
Към 18 часа последните двама си тръгват, а Христо Луков и Кусев влизат в кино „Роял“ на прожекцията на филма „Фронтови театър“.
Въпреки февруарския студ и тъмнината тримата търпеливо изчакват края на филма, ходейки надолу-нагоре по улицата и без да изпускат от поглед входа на киното. Твърде вероятно е думите на Радомирски да са били доста по-остри от споделените в мемоарите. За настроението на Буруджиев дава представа следното му откровение пред Виолета: „Ако сега не го очистим, не мога повече да срещна другарите. Колко време вече се разтакава тая работа. Ако с пистолета не успеем, решил съм да заредя къщата му с взрив и да я вдигна цялата. Не мога повече“ (Радомирски 1962:109).
Към 20.30 часа зрителите се изсипват навън. Луков и Кусев се отправят към паметника на Левски. Някъде по средата на пътя Кусев се сбогува и се отделя. Генералът продължава към улица „Артилерийска“ сам.
Виолета и Буруджиев го следват по петите.
Внезапно от една от преките улици излиза двойка конни стражари и лениво подкарва след Луков. Той се извръща, оглежда ги и продължава.
Някъде по това време тройката ликвидатори губи един от състава си. Както казва Радомирски: „Третият другар се изплашил и избягал и след 9 септември го намерихме чак”.
Буруджиев изругава ядно, жегнат от мисълта, че и този път може да изпуснат жертвата си. Все пак продължават да вървят в същата посока, увеличавайки само дистанцията.
ОХРАНА ЛИ?
Митка Гръбчева: „Генерал Луков почти никога не оставал на улицата сам. Охраната му вървяла на няколко крачки от него, готова всеки миг да се притече на помощ на своя господар” (Гръбчева 1962:191),
Истината е, че по това време не само Луков, но и доста по-значими и нависоко в Йерархията на държавата хора се движат без охрана по улиците на София. И единственото, с което може да се обясни тази добавка в текста на Гръбчева, е героизация на нея и другарите й. Някак не звучи добре двама души да стрелят в гръб и изненадващо по невъоръжен човек, нали?
Полицията взема мерки и създава т.нар. полицейски бойни групи от един цивилен агент, униформен полицай и един надничар (нает временно за охрана, без дългосрочен договор за работа в полицията) чак в началото на май след убийството на полковник Пантев.
Колкото до конните стражари, както ще се изясни по-късно в хода на следствието, те се оказали по това време и на това място съвсем случайно в рамките на рутинната си обиколка по заповядания им маршрут.
УБИЙСТВОТО
На улица „Карл Шведски“ полицаите изостават, извиват конете си и се скриват в една от страничните улички. Буруджиев подканя Виолета да побързат. Двамата изпреварват Луков и спират пред входа на къщата му. В 20.50 часа той се изравнява с тях, сваля ръкавиците си и започва да рови из джобовете за ключовете си. Виолета нервно изважда пистолет и изхриптява: „Ще стрелям!“. Иван хваща ръката й и я успокоява, че той ще свърши работата.
Луков спира, звъни на звънеца. Открехва вратата. Прекрачва прага.
„Слово“: „В момента, когато генералът отварял вратата и запалил осветлението, към него прибягнало едно лице, което почти ош упор стреляло срещу него “.
Виолета гледа от улицата как Иван притичва, застига генерала малко преди да затвори напълно вратата и чува изстрел. После двамата мъже се изгубват от погледа й.
Чува се още един изстрел, но Иван все не излиза. Тогава Виолета изоставя поста си и изтичва към къщата. Когато отваря вратата, първо я шибва в ушите детски писък.
Виолета Якова: „Видях през полуотворената врата, че генералът е притиснал Иван здраво до стената. Куршумът на Иван бил неточен и ударил генерала в рамото “ (Гръбчева 1962:193).
Вдига пистолета си и го насочва в гърба на Луков.
Виолета Якова: „Този път пистолетът ми не направи засечка, прицелих се и стрелях два пъти. Струва ми се, че куршумът попадна право в сърцето на генерала, защото той изведнъж отпусна ръце и се свлече на земята “ (Гръбчева 1962: 193).
Разследването обаче твърди друго: дори със смъртоносния куршум в сърцето си Луков продължава да се бори за живота си.
„Слово“: „Смъртнораненият генерал изкачил няколкото стълбички на преддверието, прекрачил вратата и паднал във вестибюла, без да каже дума “.
„Зора“: „През отворената врата генералът влязъл във вестибюла, но там на една крачка от прага пада възнак мъртъв “.
КАКВО ПРЕМЪЛЧАВАТ МЕМОАРИСТИТЕ?
Славчо Радомирски: „Дъщеря му Пенка, която изскочила да го посрещне, изпискала „, И пак той няколко реда по-долу: „Дъщерята пищяла“ (Радомирски 1962: 110).
Митка Гръбчева: „Генералската дъщеря, която надникнала от хола, като видяла, че баща й се бори с някакъв мъж, надала страшен вик и с трясък блъснала вратата след себе си. Синовните чувства се оказали много по-слаби от животинския страх за собствената безопасност “ (Гръбчева 1962:192).
Ще ми се да вярвам, че Гръбчева, хвърляйки този упрек, не е знаела на колко години е Пенка, дъщерята на Луков. Просто досаден пропуск, че не е проверила. Защото по това време тя е само на 9 (девет) години. Другарят на Луков, запасният полковник Христо Попов, възкликва омерзен на гроба му: ,, Той беше прострелян. Не е ли ужасно това? Но има ли нещо по-ужасно от това, което неговата единствена рожба има нещастието да изпита: да бъде зрител на трагичната смърт на своя баща!”
Какво се очаква от дете на тая възраст? Да скочи върху двама възрастни, от които единият изглежда като оживяло чудовище от приказките? Защото Иван Буруджиев прилича точно на нещо такова.
„Слово“: „Убиецът носил на очите си големи шофьорски очила, които закривали горната част на лицето му”.
Това потвърждават публикациите и в други вестници. Несъмнено изпипан ход, който ще видим, че се опитват да приложат и в другата терористична група (Менахем Папо взема назаем слънчевите очила на съучастника си Йордан Петров за акцията срещу Кулчо Янакиев). Което пък навежда на мисълта, че това не е самоинициатива на Буруджиев, а указание на инструктора на терористите. Това може би е попречило за раз¬познаването на Буруджиев след ареста му през месец март 1943 година.
СЛЕД УБИЙСТВОТО: В ДОМА НА ЛУКОВ
Двамата конни полицаи първи пристигат в дома на Луков, привлечени от изстрелите и виковете на съпругата и домашната прислужница, които по време на убийството се намирали в хола. Единият от тях се притичва на помощ на жените, които вече се мъчели да окажат първа помощ на генерала. По телефона уведомява началниците си за произшествието. Другият се спуска да обикаля по улиците в търсене на съмнителни лица.
За кратко време в дома на Луков настава истинско стълпотворение.
„Зора“: „На местопроизшествието се притичат веднага двамата столични пом. полицейски коменданти Иван Фичев и Иван Попоов, които известяват директора на полицията г. Козаров, началникът на политическата полиция г. П. Павлов, началникът, но следственото отделение г. Д. Свещаров, началникът на униформената стража г. Св. Георгиев, началникът на VI участък г. Бойков, дежурният полицейски следовател г. Бонев и др. Пристига едновременно с тях и главен прокурор г. Георги Манев, зам. прокурор Божидар Николов. Непосредствено след убийството пристига и братът на генерала г. Аспарух Луков и други техни близки”.
Към 11 часа вечерта тялото на генерала е отнесено в моргата на Александровска болница, където му е извършена аутопсия, за която ще стане дума по-късно. На другия ден сутринта тялото е върнато на близките.
Още следобед флигел-адютантът на царя генерал Жечев поднася венец пред тленните останки на Луков у дома му. През целия ден край ковчега на генерала вървят близки, роднини, съратници.
На 15 май 1943 година в черквата на Военното училище започва опелото на Луков. Мястото не е избрано случайно – в главите на всички се върти мисълта да не би смъртта на Луков да е първа стъпка към атентат от рода на този от 16 април 1925 година в „Света Неделя“. Още повече че там присъстват лично цар Борис III и брат му Кирил. Службата се води лично от митрополит Стефан, който произнася и реч след обичайните при погребение действия. След него полковник Попов припомня големите заслуги на Луков за модернизацията и преустройството на българската войска. Запасният генерал Илинов поднася съболезнованията на софийското Дружество на запасните офицери. Илия Станев говори от името на легионерите.
След „Вечная памет“ пръв към ковчега приближава Борис Ш, после изказва съболезнованията си на близките.
СЛЕД УБИЙСТВОТО: ТЕРОРИСТИТЕ
Късно вечерта на 13 февруари Радомирски се настанява да спи в квартирата на ятак от Лозенец, който е в командировка извън София. Избира я заради радиото в нея – по това време радио Москва и радио Лондон непрекъснато предават новини от Източния фронт, където руснаците громят германците. Явно Шатаров е бил доста по-остър, отколкото споделя в мемоарите си, защото цяла нощ не успява да заспи. Някъде към 5 часа сутринта попада на вълната на радио Лондон и зяпва втрещен от съобщението, че генерал Луков е мъртъв. Скача от леглото и хукна към квартирата, в която знае, че се укрива Виолета Якова. Ето как я заварва Радомирски там: „Леглото на Виолета беше незастлано. С разчорлена коса и с подути от безсъние очи, тя ме гледаше уморено. Изглежда едва на разсъмване е притворила клепачи, дремнала е малко и аз я събудих“ (Радомирски 1962: 108).
Митка Гръбчева я вижда към 18 часа в Борисовата градина и я описва коренно различна: „По едно време откъм .лятната къпалня се зададе Виолета. Тя не вървеше, а сякаш летеше, понесена на крилете’ на радостта“ (Гръбчева 1962:190). Твърде невероятна метаморфоза за толкова кратко време, особено за човек, който за пръв път в живота си отнема живот.
По-близо до естественото, до нормалната човешка реакция в подобна ситуация, е разказаното от Радомирски. Той я пита дали е вярно, че са убили Луков. Тя само премигва като човек, който се събужда от дълбок сън, и мълчи. С няколко думи Радомирски й разказва какво е чул по радио Лондон.
Славчо Радомирски: „Лицето на Виолета полека-лека се избистряше, както се очиства небето от мъгла при разсъмване. Очите и престанаха да премигват. Успокоиха се и се заковаха в мене, като че ли ме разглеждаха, както става при първа среща. Нежните й ръце се свиха в малки, но корави юмручета. Устните й се размърдаха:
– Да – съвсем тихо потвърди тя \ (Радомирски 1962: 109).
Той е нетърпелив да узнае повече подробности, тя вдига рамене, не й се говори, за нея станалото не е приятно за спомняне дори, па камо ли за радост. И кротко отсича: „Нужно ли е да се знае? Няма да пишем история“. Радомирски се ядосва и се сопва, че не пита зарази историята, и заповядва: „Хайде, казвай!“.
Никой не споменава как се е чувствал в този момент Иван Бураджиев. Но една възстановка на стрелбата по откритите проектили на местопрестъплението дава ясна представа и за неговото състояние. Сьвсем естествено се е страхувал. Първият му изстрел явно е произведен, когато Луков е влязъл в преддверието и вече е затварял вратата. Куршумът минал през нея „по диагонална линия“ и е улучил генерала в рамото. Той се извърнал, видял насочения пистолет, съвсем хладнокръвно хванал Буруджиев за китката и отклонил цевта. Вторият изстрел бил нахалос – куршумът „рикоширал, като се отплеснал в дървената част на вътрешната врата“. Когато Виолета нахлува в преддверието, Луков бил притиснал Иван към стената. Тя стреляла в гърба му – „именно този куршум е засегнал смъртоносно генерала”. Нейният втори изстрел също не попада в целта — „пробил едно от стъклата на вътрешната врата“.
От това може да се заключи, че единственият, запазил хладнокръвие, е бил Луков. И това е напълно естествено – той е изкарал по фронтовете четири години от живота си, през които край него неведнъж са свистели куршуми, а смъртта е била ежедневие. Както е естествено и че ръцете на младите необстреляни люде са треперели, а страхът е изпълвал краката им с олово. И ако все пак възстановката на стрелбата може да се изтълкува като свободна интерпретация на автора на тия редове, то разказът на Радомирски е категоричен – вместо да се отдалечат колкото се може по-далече от улица „Артилерийска“, двамата излезли от Лукови и Буруджиев придърпал Виолета в съседен вход. Реакцията му била твърде близка до тази на щрауса, заровил глава в пясъка: „Ще минат край нас и няма да ни видят. Ако тичаме по улиците, ще ни открият „. Така заповядал като старши. Инструкциите в подготвителния етап обаче нареждали друго – да се отдалечат колкото се може повече от мястото на акцията и да се покрият в някоя от сигурните квартири. Това нарушение не давало мира на Якова. И тя, „обзета от безпокойство „, твърдо заявила: „Иване, не бива да стоим тук. Това е лудост. Аз тръгвам!“.
Измъкнала се от входа и се изгубила в мрака. Буруджиев стоял още доста – докато набрал смелост.
Славчо Радомирски: „Премислил думите й и се спуснал да я догони „ (Радомирски 1962: 111).
Comments (2)
Грозни комунистически изроди. Дано се печете в ада.
Сатанисти !