Следната статия е публикувана във вестник “Слово” на 15 февруари 1943 г., два дни след убийството на генерал Луков. Автор е Тодор Кожухаров – военен, политически и държавен деец, журналист, публицист и 20 години директор на вестник “Слово”. След 9 септември 1944 г. е арестуван, съден и осъден на смърт от Народния съд. Когато през нощта на 2 февруари 1945 г. е изведен за изпълнение на смъртните присъди заедно с останалите осъдени, той извиква „Не трябва да плачем за нас, а за България“ и запява химна „Шуми Марица“. Един от пазачите го застрелва.
                                 

Генерал Христо Луков

Не можеше иначе да свърши един човек израснал в армията, и в съзнанието на своя народ, като голям войник и гражданин на България. За кого не беше ясно, че този едър и хубав мъж олицетворяваше най-бляскавите традиции на войската ни, най-светлите добродетели на българина; за кого не беше известно, колко хубави надежди обкръжаваха неговата дейност и с каква обич хиляди българи произнасяха неговото име…

Никога в моята журналистическа дейност не съм изпадал в такова положение на безпомощност. Защото с никакви човешки думи не мога да предам мъката си за преждевременния и трагичен край на моя приятел, когото тъй много обичах и уважавах. Как може да се предадат в две вестникарски колонки, безбройните спомени, който ме свързват с него, след едно общуване от цели 25 години. Спомням си младият, спретнат портупей-юнкер Христо Луков, когато в църквата на Военното училище дирижираше нашия кадетски хор. Спомням си с какво почитание говореха за него дори и другарите на младия момък. Спомням си с каква почит говореха за него и всички млади офицери от артилерията през Балканската и Световна война, знам как го тачеха и ценяха висшите артилерийски началници на армията. Не веднъж, покойният полковник Виктор Найденов, един от най-храбрите ни и достойни артилерийски офицери, говореше с възхищение за Луков:

“Готов съм, казваше той и взводен командир да стана в неговата батарея…”

Името на младия артилерийски майор беше вече известно в цялата артилерия. Очертаха се в близка перспектива контурите на бъдещия голям военачалник на България. И всички, които общуваха с Луков го ценяха не само заради неговите военни познания, като специалист, не само заради благия му характер, за обаянието, което се излъчваше от личността му, но и за неговата широка обща култура. Генерал Луков бе всестранно развит човек, с широка култура и това е, което, рязко подчертаваше неговата индивидуалност в армията. Луков беше всякъде на мястото си. Със своята култура и общите си познания той импозираше навсякъде: с еднакво достойнство той командваше батареята си, същото достойнство запази и на министерския стол, със същата авторитетност, с която говореше пред войниците от Школата на запасните офицери, той говореше и пред народа, от всяка политическа трибуна, властвайки над душите, умовете и сърцата на своите слушатели. В дейността на този офицер имаше нещо не само военно, но обществено, народническо, което привличаше симпатиите, дори и на тези, който бяха вън от армията. В Враца, като млад офицер, той е начело на всички културни и просветни инициативи: драматични представления, вечеринки, утра и литературни забави не ставаха без участието на младия Луков. Нещо повече: по негова инициатива една любителска трупа във Враца разучава операта “Аида” и тук подпоручик Луков е един от първите изпълнители…

Най-живи са спомените ми от него през 1918 г., когато служех в командуваната от него Школна батарея в Княжево. Върнал се от Германия, където бе изпратен в командировка на западния фронт, Луков бе възхитен от духа, дисциплината и подготовката на германската армия. И той пръв въведе парадната германска крачка в нашата войска. Шосето на Княжево се друсаше, когато батареята на майор Луков отиваше на учение. Войниците от батареята, младежи с висше и средно образование, бяха просто влюбени в батарейния си командир, неговите лекции те слушаха в захлас – беше истинско удоволствие и за нас офицерите от батареята да слушаме образцовите лекции на отличния артилерист, преподавател и педагог. Нека подчертаем: Луков бе наистина един от най-добрите преподаватели, които съм виждал в армията. Скоро обаче нашата служба в школата за запасни офицери бе преустановена поради настъпилите катастрофи при Добро поле. Настанаха най-трагичните дни за България. И тогава всички от батареята разбрахме кой е майор Луков и какво може да се очаква от този блестящ офицер в бъдеще. Когато отчаянието бе покрусило всички, когато една гнусна вълна от деморализация и пораженство се бе разляла сякаш над цяла България, когато и най-смелите изгубиха кураж и най-върлите почнаха да изневеряват, нашият батареен командир майор Луков стоеше като гранит, невъзмутим, сякаш чужд и недостъпен за всичко, що ставаше около него.

В тези тежки дни идваха моменти, когато ние, офицерите и войниците от школата за запасни офицери, “последния резерв на България”, не знаехме дали България има вече Цар, правителство, главна квартира… не знаехме въобще съществува ли още българска държава! В тези кошмарни дни всичко онова, което до тогава ние наричахме България в нашето съзнание се бе съсредоточило в личността на нашия любим батареен командир. Той беше всичко за нас в тези дни: единствен стожер в това развълнувано море, единствен камък, на който можехме да опрем краката си, в това подло време, когато брат на брата не вярваше…

И той ни даде всичко, което искахме от него: авторитет на държавата, железните повеления на военната дисциплина, съзнанието за беззаветното изпълнение на дълга, безкрайната и пълна любов към изтерзаната родина – ето това ни даде в тези незабравими дни този храбър и даровит офицер и неговото тогавашно държание не ще се забрави от всички, които го наблюдаваха тогава. Неотдавна нашите бивши школници дадоха вечеря в чест на генерала и на другите свои началници. Събрахме се на другарска трапеза все стари ветерани, хора с побелели коси и спомняхме си отново печалните дни на 1918 г. и, сгряхме душата си със спомена за моралния подвиг на нашия батареен командир. А той стоеше на трапезата ни още по-голям, израснал още повече, далеч надхвърлил рамките на нашата батарея и на армията масивен, фундаментален като паметник, съсредоточаващ в себе си толкова надежди и любов. И тогава един от бившите му школници каза: “Господин генерал това, което стана с вас в последствие за мен не беше изненада. Още в Кюстендил ние разбрахме, какво може да дадете на България”.

Засягам само най-скъпите ми интимни спомени с покойника. Нужно ли е да говоря за неговата по-нататъчна кариера, известна вече на цял народ. В тежки за България и за армията ни дни из родното войнство отново се подаде, като канара внушителната фигура на този голям войник и той подложи гърба си като опора на държавата и народа. България няма никога да забрави тази му заслуга, тя няма да забрави и радостните слънчеви дни на 1937 г., когато цял народ празнуваше обновяването и възкресението на българската армия. Златно слънце, злато ронеше из плодородните полета около Попово и едно чувство на непринудена радост люлееше селата около Шабаница. Не маневри, а сякаш Великден бе настанал, в народен празник, в който и децата викаха “ура” поздравявайки възторжено всеки автомобил, минаващ през селото им, ставайки почтително на крака пред всеки войник и офицер. Гледах, слушах и не вярвах на очите си: това ли е нашият вечно загрижен българин, вечно с наведен поглед към земята, недоверчив и подозрителен. Никога не бях виждал българския селянин с такава отворена душа, тъй радостен и тъй привързан към държавата си и към своята войска.

Той често идваше при мен.
Винаги приветлив, усмихнат, вечен оптимист. С радост и бодрост озаряваше къщата ми, щом влезеше в нея този голям човек и аз бях щастлив и горд да го чувстваме като свой близък приятел. С много нежност, с голямо внимание, той подслади живота ми през последните тежки за мене години. И нека моята благодарност, обляна с топли приятелски сълзи, да бъде най-хубавото и най- трайното цвете, което мога да сложа на гроба му. Той никога вече не ще прекрачи прага на моя дом. Той прекрачи вече великите двери на известността и вечността.

Къде отива той сега?
Там от където никой не се връща, но безсъмнено той там ще се нареди между най-добрите и заслужили синове на нашата страна и от там ще бди за съдбините на нашата България, която толкова много обичаше и за която умря.

Той умря за идеята на великата обединена България, умря защото беше един от най-ярките и изтъкнати знаменосци на тази идея. И затова не му простиха най-злите и коварни врагове на родината ни. Те не са неизвестни, те са много. Те възвестиха смъртта му с демонска радост от радиостанциите по цял свят. Сега вече и слепите ще видят и глухите ще чуят колко много и колко злобни са враговете на България. Жалкото оръдие, което прекрачи прага на неговия скромен дом, за да отнеме живота на генерала, не ни интересува. Идейните подбудители са известни. Те сега сипят хули и проклятия над неговия мъченически гроб. Напразни са демонските им усилия. Зора ще зазори над неговия гроб и в съзнанието на този народ Луков ще продължава да расте, като голям и скъп син на България. Милиони българи ще пролеят сълзи в този ден, когато при грохота на българската артилерия ще влезе в гроба си един от най-големите наши артилеристи, пълководци и общественици. И над неговия гроб мнозина ще дадат клетва да държат високо знамето, което с толкова достойнство носеше генерал Луков, и чийто гънки ще покрият гроба му. И милиони българи ще порят думите на великия руски поет:

Какъв светилник на разума угасна.
Какво сърце престана да тупти!…

Вечна да бъде паметта му!