Статията е публикувана във вестник „Слово“ на 3 април 1943 г.

Паметни са дните след погрома. Всички унили, обезверени бяхме изгубили воля за дейност. Дните след примирието ставаха все по-черни и по-тежки. Постоянно се къртеха все по-ценни и по-скъпи институции. Казармата, разбира се, беше най-силно засегната. Колко пот и труд сме употребили, за да скътаме поне малко от онова, което похитителите на нашата светиня искаше. Замираше вече всякакъв живот. Из двора на казармата се срещаха само надничари, наети да гледат конете.

Рядко, много рядко, сме правили занятия и то като злополучен опит на някой командир. Така протичаха дните, докато нашият полк бе ощастливен да има за командир подполковник Христо Луков. Той бе приведен от Враца. Известен като много просветен и енергичен офицер, той бе прогонен от партизаните от София – във Враца, за да не внедрява в излизащите тогава от училището млади артилеристи, бодър дух и вяра в утрешните светли дни на България. Спомням си неговото пристигане. Дотогава аз бях само чувал за него, но не го познавах. Съобщи се, че новият командир ще ни приема. Из казармата закипя живот. Едно безпокойство и загриженост се четеше по лицата на по-старите офицери. Те знаеха, че новият командир е много претенциозен. Има зорко око и нищо не ще избегне от неговия поглед. Най-сетне настъпи очакваният час. Всички със свити сърца следяхме за неговото появяване. Чу се и командата – „за среща“. Сърцето ми трепна. Горях от любопитство да видя новия командир. От изхода на щаба се показа млад спретнат и бодър офицер. Той крачеше бавно, но твърдо. В осанката му имаше нещо много рицарско. Погледът му беше жив и внушаваше респект. Чувстваше се неговата власт. Доброволците просто се изправиха като струни когато той ги погледнеше. Всички бяхме веднага завладени. Тръпки полазиха по тялото ми. Сърцето ми заби силно. В ушите ми настъпи шум, а погледът ми не се отклоняваше от него. Виждах през нас да стои онзи командир, който съм си въобразявал като млад юнкер. След поздравите настъпи мълчание. Дъхът на всички беше спрял. Всички очаквахме командирското напътствие и откровение. И действително не се излъгахме. Каква мъдрост, колко бащински съвети и каква доброта лъхаше от неговите думи. В гласа му имаше решителна и твърда нота за подчиняване – „към две неща ви призовавам, мои братя: към повече вяра в утрешния ден и в безгранична преданост на Цар и Родина. А другото – от мен ще искате“. И действително думите му бяха силни. Той ни спечели. Ние го обикнахме и всеки от нас мълчаливо му обеща, че ще го следва безрезервно.

Спомням си как се разотивахме по домовете си. Всички бяхме крилати и весели, но имаше и нещо, което не измъчваше. Бояхме се от утрешния ден. – „На пример и дело призовавам вас, господа офицери!“ Колко малко думи, но с колко много задължения! А ние бяхме отвикнали да работим системно и трайно. Мъката и унинието бяха парализирали волята ни. Но и на това дойде краят.

Един съботен ден се подаде сигнала – „господата“. Всички устремени бързахме да отидем в щаба. Викаше ни командирът. В кабинета му бяха наредени маси и столове, а в единия ъгъл имаше черна дъска. При входа на командирския кабинет стоеше  запасан, служебно, самият командир. Той ни посрещаше приветливо и силно стискаше десниците ни. Най-сетне вратата се затвори и той се изправи пред нас сериозен.

– „Господа, днес ще направим писмена работа по стрелбата. Искам да проверя вашата подготовка, за да зная къде ще трябва да насоча усилията си“. Ние изтръпнахме. Писмена работа по стрелбата! Че ние бяхме почти всичко забравили. Кой е отварял до сега правилника? По лицата на всички се изписа изненада и неприятност.

– „Седнете! Ето ви по един лист! Пишете кратко и четливо! Желателно е и чертежи да има!“ Думите му падаха, като гръм върху главите ни. Всички пребледняхме. Никой не смееше да продума дума. Настъпи мъката. След тричасово безплодие бяхме освободени. Аз се прибрах веднага вкъщи и се залових за правилника. Прегледах и артилерията. Търсех да проверя колко съм се изложил пред командира. Не можах и да спя. С мъка дочаках деня.

Сега всички вече имахме работа. Всеки гледаше да се залови за някой правилник и да се прибере вкъщи, за да поработи. Явно беше, че ние имахме нови импулси. Заспалият довчера интерес към умствена работа започна да се разгаря. Срещите ни се оживиха. Ние започнахме вече да спорим и се интересувахме по стрелбата. Всеки от другаря си. А командирът, след като снизходително съобщи печалния резултат от единствената наша писмена работа, се залови да ни учи. Паметни са класните занятия, които той ни устройваше. Чрез разисквания и доклади в едно непродължително време той не само че възвърна у нас интереса към стрелбата, но създаде и съревнование помежду ни. Чрез похвали и отличия, чрез награди и насърчавания, подполковник Луков беше нашият вдъхновител и учител. На него ние дължим извънредно много, а някои наши другари чрез това въздействие се запретнаха и увлякоха в работа.

Мнозина от тях днес заемат висши места в нашата войска.

И ако днес ние можем да се гордеем, че имаме отлично подготвени артилерийски командири това е изключително дело на този апостол, който в дните на отчаяние намираше в себе си сили, за да работи и учи подчинените си. Че кой артилерийски офицер не премина през ръцете му? Неговият творчески дух не спря до тук. Той създаде и здравите основи на възродената наша войска, върху която днес политикът и командирът могат спокойно да правят своите разчети.

Такъв беше нашият командир подполковник Христо Луков и такъв остана до последния си ден.

Вечна да бъде неговата слава!