Кое е най-българското оръжие? Ген. Луков дава еднозначен отговор, че това е ножът, с чиято помощ българите са извоювали легендарните си победи при Одрин и Тутракан. Това той прави в статия публикувана по случай празника на храбростта:

АПОЛОГИЯ НА НОЖА

Генерал Хр. Луков, който е днес военен министър, е известен като голям и признат артилерист. Известно е съревнованието между разните родове оръжие и нерядките препирни, кое оръжие е най-ефективно и най-важно в боя. Артилериста генерал Хр. Луков идва да ни каже със статията, която тук непосредствено след тия редове даваме, че ножът е решаващото бойно оръжие.

И понеже го казва той, не може да не е вярно. Още повече, от събитията и в Испания, и другаде, се вижда ясно, че във войната живата сила е последният и решаващ фактор, което значи: войната се решава в края на краищата гърди срещу гърди и, следователно, последното и решаващо оръжие е ножът, а ножът символизира самият дух на бойците.

Генерал-майор ХР. ЛУКОВ, м-р на вайната
ДЕН НА ХРАБРОСТТА

Нашата храбра войска започна своя живот под силното влияние на свежата догматика на суворовския начин за воюване, дето презрението към смъртта, храбростта и личното водачество служеха като основни камъни на стройната тактическа сграда на Суворов. Вдъхновените проповеди на Драгомирово, който осмя куршума, като оръжия на простака, окончателно установиха у нас доктрината на ножа, която не можа да бъде изместена, въпреки доброжелателните усилия на повлияният от първото появяване на картечницата наши и чужди военни писатели.

Ножът стана победният фетиш на българската войска. Не му еднакво се кланяха и редникът, и генералът. Той бе оста на маньовъра и ключът на победата. В него бяха упованията почти на цялото командване.
И, за добра чест на нашата храбра войска, добре, че бе така.
Ето как ,,устремът“ стана основен и решителен двигател на боя, и характерен белег на всички победи на нашата много воювала войска.
И днес някои ни сочат огромното развитие на военната техника като важно и съдбоносно указване, а за да се откажем от всепобедния ,,устрем“, на който нито Одрин, нито Тутракан можаха да устоят и да захвърлим ,,ножа“, като вече много стара отживелица.

Не. Ние и сега ще упорстваме, не от консерватизъм и ретроградство, а защото сме уверени, че въпреки смайващите завоювания на военната техника, победният стимул ще бъде и ще остане само духът и желанието да се отиде до удар с нож – гърди в гърди.

Ние здраво ще се държим за свещените завети на многобройните и доблестни учители на българската войска, които на дело и с кръвта си доказаха правотата на своето учение, и няма да ги напуснем. Ние не ще сменим вярата си в стария и изпитан ключ на победата с най-смъртоносното оръжие, което днешната техника ни предлага.

Ние ще използваме това ново оръжие. Доказали сме, че бързо привикваме към него и бързо се научаваме да го употребяваме. Но ще го използваме само като средство за засилване на устрема и за подготвяне условията за приложение на ножа.

Това е нашата национална тактика. Здравият инстинкт на нашето жилаво и много препопатило племе ни я подсказва.
Ето защо народ и войска с такова увеличение празнува деня на храбростта.
Поклон пред храбростта!