Как Христо Луков спасява оръдия от контролната комисия на Съглашението

През последните години върху името на ген. Христо Луков се упражняват много фейсбук историци, виртуални анализатори и разбирачи по всичко. Едни, водени от своята омраза към всичко национално, му преписват какви ли не злини и негативни качества. Други пък обясняват, че той едва ли не бил напълно незначителна личност за българската история и нямал никакъв принос към България.
Разбира се и едните и другите са водени в своите изказвания не от исторически факти и обективност, а от личните си политически убеждения и собствено мнение за българската история.
Ние обаче, като организатори на Луковмарш, през последните 15 години се стремим да намерим и публикуваме възможно най-много исторически документи и сведения за живота и делото на ген. Луков. А те сами говорят са себе си и обрисуват един образ на ген. Луков, който е много далеч от това, което им се иска на неговите врагове.
Затова днес публикуваме една статия, излязла във вестник “Слово” малко след убийството на Генерала. В нея един офицер, служил при него, разказва история, от която ясно проличава мъжеството на Христо Луков и която е още едно неопровержимо доказателство за неговия принос към България.

Беше 11 часа. По района на казармата рядко се срещаха хора. Навсякъде се чувстваше спокойствие.

При входа на казармения двор се чу шум. Големите врати се отвориха и три леки коли влязоха в двора. Неволно сърцето ми се сви. Вгледах се и забелязах, че пътниците бяха чужденци-военни. За миг през главата ми преминаха тревожни мисли. Това бяха офицери от военния контрол, които не идеха за нищо добро. Ето, че групата се насочи към нас. Все още не подозирах, че те cа дошли, за да търсят скрито оръжие. Мина ми през ума само, че ще проверяват доброволците.

Докато аз още мислех, при мен дойде един подофицер и запъхтяно ми доложи: „Господин капитан, дошли са французи и търсят някой офицер. Изглежда, че не идат за хубаво”.

Думите на подофицера още повече ме разтревожиха. Време за губене нямаше. Успокоих подофицера и му казах, да се навърта около мен и бързо отидох при тях.

След обичайното поздравяване един от гостите ме помоли да ги
заведа в една от празните конюшни, която ми посочиха. Сега вече за мен беше ясно какво търсят. Някое изчадие, подмамено от пари, е дало сведения на тези натрапници по силата на договора, че там има скрито оръжие. И, разбира се, сведенията бяха верни. В тази конюшня бяха скрити четири батареи и много измервателни уреди, прикрити с разни стари непотребни вещи. Преди една седмица група офицери ги бяха почиствали.

Настъпи за мен страшно изпитание. С каква грижовност и колко жар ние бяхме работили няколко нощи, за да съберем в тази конюшня материалите. Докато да им отговоря, какви ли не мисли минаха през главата ми, а и не знаех как да постъпя. Настъпи за миг мълчание. Чужденците ме гледа много настойчиво, а в израза на някои се четеше и ирония. Това още повече ме озлоби. Без повече да се колебая, аз им казах, че нямам право да ги развеждам из казармата и че те трябва да се явят пред командира на полка. Само той е властен да развежда чужди хора из помещенията! Този мой отговор не ги учуди. Изглежда че и на други места те са били посрещани по същия начин.

Тежки минути на изпитание! По-скоро човек би предпочел да влезе в най-страшния бой, отколкото безпомощно да присъства пред един печален край на така ревностно скатано оръжие.

Увлечен в размишления, аз се намерих пред кабинета на командира. Изведнъж се окопитих. Почувствах, че вече имам сигурно опора. Почуках и докато чуя неговото разрешение, сърцето ми отново се затуптя, краката ми се подкосиха. Само енергичния отговор “влез” ме опомни.

– Господин полковник, господата са дошли и искат да бъдат отведени в едно конюшно помещение. Искат да правят някаква проверка. – Командирът не трепна. Лицето му беше спокойно. Очите му гледаха добродушно и с един много приветлив тон той покани гостите да влязат и се упъти да се ръкува с тях.

Този вид на командира обърка гостите. Пред тях стоеше едър мъж, който с вида си и с голямото си спокойствие ги завладя. Господинът, който на дворът говори с мен, сега отново се обади, но в говора му имаше несигурност и боязливост. Английският майор Нит повтори отново, защо са дошли и изрази тяхното желание.

Без да трепне нито мускул от лицето му, той веднага отговори, че ще изпълни исканията им и с един твърд и внушителен тон каза, че това ще бъде само излишен труд. След това взе шапката си и поведе “гостите” със себе си.

Сега на свой ред те се почувстваха в неудобно положение. Започнаха да се споглеждат. Стана им даже неловко. Италианецът капитан Сканагата, който правеше впечатление на най-разговорлив, започна да се извинява: “Това не е наше желание, господин полковник. Ние сме офицери и също като Вас изпълняваме един дълг. Молим ви, недейте ни се сърдите. Другарите му слушаха неговите думи и по лицата им се четеше одобрение. Подполковник Луков ги гледаше весело и спокойно. С жест той им даде да разберат, че не им се сърди. Това още повече завладя неканените гости.

Бяхме вече пред конюшнята. Подполковник Луков се обърна към мен и заповяда да се отвори вратата. Докато аз му отговоря, че конюшнята е заключена, той извика с още по-твърд тон: “Да се намери веднага ключът!”.

Настъпи в душата ми нови смущение. Аз вече не разбирах какво става. Взех да мисля, че може предишната нощ, материалите да са изнесени. Може би пък командирът да е забравил, че именно тук са скритите батареи. Тежки минути. Ами командирът неволно предаде тези батареи?

Потърсих с поглед подофицерът и му дадох знак да дойде при мен. В това време в районна нямаше жива душа. Всичко се беше изпокрило. Само по прозорците се забелязваха натрупани войници, които наблюдаваха развоя на работата. Какво ли преживяваха тези добродушни селянчета? Те сигурно тръпнеха пред страшната неизвестност. Сигурно и те изпитваха същата безнадежност или пламтяха от омраза към тези натрапници.

Наредих подофицерът да потърси и доведе ключаря. Той веднага изчезна и не след дълго се завърна и доложи, че ключарят от сутринта е изпратен някъде в града. Ново изпитание. Нови нерви. Чужденците се спогледаха. Това ги изненада неприятно. По лицата на някои се четеше дори съмнение. Само командирът беше спокоен. Той изгледа господата доста успокоително, като чели искаше да каже: “Не се безпокойте и това ще оправим” и заповяда: “Веднага да дойде техника да разбие бравата!” Това беше вече върхът на негово самообладание. Тези думи подействаха много силно върху контрольорите и техният председател, майор Нит се обърна към командира със следните думи: “Извинете господин полковник, това не е необходимо. На един офицер, като вас, ние не може да не вярваме. Ние вече знаем, че тук няма нищо и че сме били подведени”. Тези думи бяха съпроводени от всеобщо одобрение на останалите чужденци. Командирът им благодари за доверието и им пожела добър път.

Аз все още не можех да дойда на себе си. Струваше ми се, че всичко това е сън. Само едно чудо можеш да избави това оръжие от откриване. А чудото беше командирът. Той запази пълно спокойствие. Неговото самообладание беше поразително. Само увереността му убеждаваше. Дори аз, който знаех какво има там, бях почнал да вярвам че няма нищо. Горкият подофицер, той също като мен не доумяваше. Сега вече постепенно лицето му почна да се променя и то засия. Той беше щастлив да присъства на един неподражаем пример, който голямото сърце и рядката мъжественост на нашия любим командир можеше да даде. А войниците? Те бяха изчезнали от прозорците и се тълпяха около вратите. Какво точно бе станало, те още не знаеха. Само бодрият и спокоен вид на командира им подсказваше, че опасността е преминала. На тях не беше много необходимо да им се говори. Сърцата им бяха разбрали всичко.

Дълго след това ние коментирахме стореното от командира и благоговейно говорехме за него. Той беше спечелил всички ни.

Един коментар

  1. ПОКЛОН ПРЕД ЖЕРТВИТЕ НА КОМУНИЗМА! Велик български офицер!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *